Драги ми Щурчо ....

Драги ми Щурчо,
Зная че звучи банално и изтъркано, даже малко нелепо и налудничаво, но имам чувството, че винаги съм те търсила. Сякаш съм живяла за теб и продължавам да го правя.

Да, търсих те! А когато най – накрая те намерих, като че ли всичко се обърка, като че ли се боях да ти го покажа. А имах нужда от теб. Аз го знаех, но се страхувах, че и ти можеш да го разбереш. Ти осмисли съществуването ми, а май че така и не го разбра...
Сякаш в днешно време да се влюбиш е мисия невъзможна. И все пак може би има надежда, че и такива неща се случват. И то те се случват именно когато не си подготвен, когато не ги очакваш, точно в най – неподходящия момент, случват се и объркват живота ти, подреждат го по начин, по който ти със сигурност не би го подредил. Но зависи ли от теб?... Аз се влюбих в теб още от мига, в който те видях. Това беше наистина любов от пръв поглед!... Не те познавах. Не знаех кой си. Не знаех нищо за теб – дори името ти. Само знаех, че те обичам. ... Това знам и сега. Обичам те, мили мой Щурчо, така както не съм обичала никого досега и най – вероятно няма да обичам никого занапред. В теб видях осъществени всичките си мечти. Почувствах, че живея!...
Отначало всичко беше просто прекрасно! Едно “здрасти”, едно “чао” и всички бяхме щастливи! Но ... но после сякаш ти се промени... Къде сбърках?... Или може би грешката не беше моя?... Страх ме е, че съм сгрешила, а не мога да открия и поправя грешката си. Страх ме е, че съм те загубила завинаги, без всъщност въобще някога да съм те имала. Сънувах странен сън. Ти ме прегърна и целуна, аз казах: “Искам да бъда твоя!”. А ти отвърна: “Ще бъдеш!”... Питам се, драги ми Щурчо, ще бъда ли някога твоя? Ще бъдеш ли и ти мой?... Или всичко това ще си остане чужд копнеж?... Липсваш ми когато не си до мен. Караш ме да се усмихвам, когато те видя... Не ми трябват хиляди мъже, трябва ми един единствен и това си ти, мой Щурчо! Искам само теб и никой друг! Само да имам теб и това ще ми стига, ще запълва живота ми, ще ме прави щастлива!... Ще бъдеш моят живот, моята радост! Ще бъдеш всичко за мен и всичко ще бъде наред! А аз ще бъда най – щастливото момиче на света!...
... Просто протегни ръце и ме вземи!...

Юли. 30. 2002год.


... Ти виждал си как умира птица? Изчезва бавно в гаснещия ден, но болката от рана остава впила нокти в празния простор студен. С писък тя раздира небесата, предава се и гасне като свещ – така и в мен замря и светлината с надеждата да бъда някой ден до теб.
Веднъж повярвах в тебе... Чувствах, че обичам. Вълшебни думи мислих, че изричам, но всичко се оказа чужд копнеж!...
Ти виждал ли си как умира птица? Сега се молиш, искаш да я върнеш, но мъртва тя лежи в моята душа. Уби ти любовта. Уби я ти и не потрепна... забравил бе, че птицата е любовта!...


Драги ми Щурчо,
Ако погледнеш назад към изминалата година и не се усмихнеш или разплачеш поне веднъж, то значи годината е пропиляна!... Ето, че сега ние с теб сме на прага на нова учебна година... Утре започваме наново... А аз имам чувството, че започвам от нулата...
Преди два дни осъзнах нещо, което сигурно е трябвало да осъзная много по – рано. Да те обичам ми е станало навик... Страшно е! ... Но е истина!...Няма я тръпката... И все пак ти си най – красивото нещо, което някога съм виждала. Помня как те гледах. Сякаш да се уверя, че си реален, че не те виждам само аз... А сега трябва да те забравя. Да те забравя без да те забравям въобще! Само дето това не е толкова лесно, драги ми Щурчо! Да те забравя е изход, но това значи да започна да се лутам по света без мисия, с пусто сърце... Да те забравя означава да те загубя. А да те загубя значи да загубя себе си!... Дадох ти всичко – сърцето си, разумът си, душата си... А сега едно по едно ще трябва да си ги взема... А това никак не е лесно! Не зная как да си ги поискам, не зная дали ще ми ги дадеш...
Но знаеш ли, ти не ме разочарова. Оказа се именно онзи Щурчо, който исках да бъдеш, точно такъв какъвто си те представях... Не паднах от високо... Вярно е, че светът ми се срина из основи. Но не изведнъж, а леко, бавно и постепенно. Беше като полет. Бавен и на моменти мъчителен. И накрая просто докоснах земята. Паднах и парашутът ми ме захлупи. Останах така още известно време. След което се изправих и продължих, оставяйки зад гърба си и полета, и парашута си. Но продължих по инерция...
Сега нямам нищо и в същото време имам всичко! Целият свят е мой! Щастлива съм! Не вярвам в нищо! Чувствам, че мога само да се справя с живота си!... И знаеш ли колко е хубаво! Отново живея ден за ден! Живея за себе си! Не робувам на нищо и никого, на никакво чувство! Мога да дразня и унижавам когото си поискам. Мога отново да стана онази гадна мацка, която бях!... И ето, че отново съм готова да заеба всички и всичко, целия свят, заради някоя щура идея!...
И ето поемам на път. Ще търся моя Щурчо! Защото Той е някъде там и ме чака. А когато Го намеря, ще си Го задържа! Само за себе си!... Но дори и тогава Той ще бъде просто твое подобие. И Ти ще бъдеш онова нещо, което ще обичам в него!... Защото Ти си моят Щурчо! Един единствен! Един и неповторим! Мой и само мой! Ще те намеря, драги ми Щурчо, другаде, в другиго!...
И така, драги ми Щурчо, идва време да се разделим. Сбогом! Ти беше моята мечта! Моят копнеж! Моят свят! Беше всичко за мен!... Но това някога!... Сега вече си просто моят малък, миличък, сладък... Щурчо! И винаги ще си останеш!... Ти винаги ще бъдеш специален за мен, различен от всички други момчета на този свят!... И всеки друг след теб ще бъде просто имитация!... Ти си моята Ивета, само че в мъжки род!... Но... Идва време да се сбогуваме!... Сбогом! Бъди щастлив!...
...”Ще дойде време, може би съдбата ще ни раздели. Далеч ще сме един от друг, на север – аз, а ти – на юг... Смъртта в неочакван час, ще грабне някой от нас и нека споменът тогаз да ти напомня коя бях аз!...”
Сбогом! ... Пусни си “He ain’t heavy, he’s my brother” на The Hollies и се усмихни на живота! Забрави ме без да ме забравяш въобще! Така и аз ще те забравя без да забравям въобще!... :)
... Обичам те!...

Септември. 30. 2002год.

Е, мили мой Щурчо,
Измина много време откакто си говорихме за последно. Мислих си, че съм те забравила, но не... Образът ти е трайно запечатан в главата ми. Дори не ми се налага да си затварям очите или да се насилвам за да те видя в съзнанието си – усмивката ти, лицето ти, косата ти, движенията ти, маниерите ти, стойката ти, гласът ти... все още те обичам, но просто за себе си. Обичам те, защото имам нужда да обичам някого! Обичам те безумно! Обичам те безкрайно! Обичам те за себе си! Обичам те завинаги!
Понякога се питам какво ли би било да съм с теб. Представям си го ден по ден, час по час. И винаги стигам до един момент, в който всичко губи своето очарование... И животът ни се превръща в едно напълно безцелно лутане. И даже няма какво да си кажем... Страшно е!... Зная, че няма да съм щастлива с теб, но то е по – силно от мен!...
И въпреки, че по пътя на логиката, ти вече трябва да си минало... Но, по дяволите, кой ти търси логика в любовта?!... Сигурно аз... Зная, че не е правилно, но ако имаше логика щеше да е поне по – лесно...
А като се замисля, какво остана след теб в душата и сърцето ми? Опустоши го ти. Сега там има само тъга и смут и една песен – “Bed Of Roses”... Едно от малкото неща, които все още имат силата да ми напомнят за теб. Обичам те, мили мой Щурчо!... Нима съм обречена да живея с тази нещастна, несподелена, но все пак красива и невероятно искрена, любов до края на живота си?... Нима ще те обичам вечно?... И нима ще живея така?... Всички го разбраха. А ти къде си? Нима не можеш да го разбереш? Или не желаеш?... Или се боиш?...
Пиша ти това писмо с ясната мисъл, че ти никога няма да го получиш, така както няма да получиш и другите ми писма. Защото аз никога няма да ги изпратя...
Иска ми се да ти пратя някоя песен и нека тя да говори за чувствата ми. Не ме отхвърляй, не ме гони. Не ме обиждай, не ме наранявай. Приеми ме и ми позволи да те обичам!...

Февруари. 05. 2003г.