… Със сигурност няма да помня най – хубавата кукла или друга играчка, която съм имала; или най – хубавия купон, на който съм била. Но определено ще запомня най – хубавия съвет, който някога съм получавала – Не се влюбвай!... За съжаление го получих доста късно. Вече се бяха влюбила...
И така, Любов, какво си ти? Просто едно тъпо усещане, което мъчи хората и им причинява само страдания? Или възвишено и прекрасно чувство, което те прави щастлив?... Ако те вълнува искреното ми мнение, си първото. Свързваме те с някой, който ни привлича, той ( или тя ) пък те свързва с някой друг, който го ( я ) привлича и така докато се усетим, животът ни се превръща в една много дълга сапунка. И единственото, което се питаме е: “Обича ли ме?”
Какво всъщност си ти, Любов? Дух? Предмет? Нарицателно?Или едно голямо нищо със захар? Има ли те наистина? Мога ли да те докосна? Да те пипна? Да те хвана за ръка?... И защо, по дяволите, не отговаряш? Не ме ли чуваш?...
Ти правиш живота ни по – красив и привлекателен. А ние имаме нужда от цялата тази красота, която даряваш. И все пак, дали не сме си те измислили? Когато някой те привлича изпитваш някаква тръпка, пеперудки и стомахът ти се свива. Това усещане ли наричаме “любов”? Кажи де?... Всъщност защо питам теб? Та нали ти си тази тръпка, пеперудките, ти караш стомаха да се свива. Ти си единственият виновник за тези произшествия с вътрешностите ни.
... Изглежда днес не ти се говори. Е, добре тогава. Само слушай. Но ще те питам нещо. Защо, Любов, си толкова непостоянна? Представи си поне за миг, че не си това, което си, каквото и да си, че си човешко същество. Представи си, че имаш връзка с друго човешко същество от много време и изведнъж тръпката изчезва. Връзката се превръща в ежедневие, в даденост. Стараеш се да я запазиш, само защото знаеш, че обичаш този човек, но ти го знаеш, надали го чувстваш. Ако я загубиш, ще загубиш нещо хубаво, на което си посветил много време, усилия и чувства... И просто ти е трудно да си представиш да живееш без този човек. Поддържаш връзката защото знаеш, че иначе много ще боли. Но тръпката я няма, свикнал си и не очакваш нищо ново. Няма ги и пеперудките в стомаха... А когато връзката все пак приключи, ти остават куп спомени и въпросът: “А сега накъде?”. И всичко, за което си живял го няма вече. Започва едно мъчение, а нищо хубаво не те чака. И така е всеки път, когато се влюбиш – живееш, дишаш, чувстваш, че ще полетиш, а после... после пак умираш...
Е, Любов, ако си толкова възвишена, прекрасна и т.н, колкото хората говорят, то защо позволяваш да има толкова болка, толкова сълзи?... Защо?...
Със сигурност няма да помня първия си учебен ден в първи клас, или първата шестица, или първия купон. Но определено ще запомня първата си любов!... Чиста, искрена и Само моя! Болезнена, но все пак Само моя!... А с теб, Любов, ще си поговорим отново!...
Декември. 2001год.
Няма коментари:
Публикуване на коментар