Life goes on, baby!....
.... Именно! Животът продължава! Хората отново се раждат и умират и животът продължава. И ме е яд, че срутиха онази малка двуетажна сграда в двора на Френската, на която беше написан този надпис. Този графит, макар и да не беше най-красивият по стените ни, определено беше най-смисленият. И знам какво отражение е имал върху мен и върху моето време в гимназията. Жалко, че няма да може да упражни силата си върху тези след мен....
Вчера в търсене на нещо старо, попаднах на една тетрадка, в която имах откъс от книгата на Ерих Кестнер „Хвърчащата класна стая”. Спомних си колко много обичах тази книга едно време. Спомних си колко много държах на нея и колко често я препрочитах. Тази книга винаги ми е напомняла защо възрастните са тъжни. Само че тогава, когато я препрочитах за хиляден път, аз ги осъждах. Казвах си, че няма бъда като тях; че няма да съм тъжна. Дали успях? .... Може би.... Незнам, вие кажи. Не се чувствам тъжна, но може би и не съм толкова весела, колкото си представях, че ще бъда. ....
Разказа така и не го намерих, но намерих хиляди други неща, които ми припомниха каква съм била в гимназията. Life’s a journey, not a destination! Това е само една от много мисли, които се мъдрят по кориците на въпросните тетрадки. И едно настроение лъха от всички – вяра! Имала съм вяра! Вяра в живота, вяра в бъдещето. Имала съм вяра, че ако повярваш, че си някой, ти наистина ще станеш този някой!
Намерих и още нешо, което ме накара да се замисля – в една от тетрадките си намерих цели два листа, на които съм изписала едно единствено изречение – "Don't give up your dreams". Може би именно това е всичко, което съм искала да кажа на света докато съм била в гимназията? "Don't give up your dreams". И може би именно това съм искала да чуя от света в отговор.
...And now back to reality…. Когато миналата година реших каква магистратура искам да уча, май само аз се приех насериозно. Точно хората, от които не го очаквах, ми се присмяха. Коментари от рода на "Ама ти още ли не си се отказала от тази безумна мечта?!" лекичко преляха чашата на търпението ми и ме накараха да осъзная много неща. Да, не съм се отказала! И няма да се откажа! Ако има нещо за мен, което не се е променило от гимназията досега, то това е то - помня мечтите си и не ги предавам.
А вяра... все още имам вяра. Но тя е различна. Вече не е онази глупава вяра, че любовта ще спаси света. Уфф, хора, приемете го - любовта е до време, после има само интереси. Любовта не съществува, а и да съществува – аз не вярвам (вече) в нея и паметник няма да й строя. Моята нова вяра е по-скоро вяра в мен самата; в това, че аз ще спася моя собствен свят. Защото няма кой друг да го направи.
А само колко много вяра сме имали, колко много надежда, едно време..... Ние, поколението; ние, випускът на Френската... Защото тези тетрадки са отражение на нашия собствен свят. На онова, което сме имали и за което сме живяли. Загубили ли сме го? Защо сме били толкова отпимистично настроени в гимназията, а вече не сме? ...
Това са едни прекрасни въпроси, които вероятно много хора си задават. А аз мога да ви кажа, че не ме интересуват отговорите. Вече не. В гимназията ние бяхме каквито бяхме; вярвахме в бъдещето, каквото и да бъде то. Не знаехме нищо за него, но му вярвахме. И ето, че дойде моментът да живеем в това бъдеще. А оставам с впечатлението, че повечето ми бивши съученици не са способни да го направят.
Да живеем в бъдещето означава да вървим напред, а не да се връщаме назад непрекъснато и да търсим миналото си в настоящето. Защото няма да го намерим.
Да живеем в бъдещето означава да се приспособим. Да се научим да обичаме живота си, а не непрестанно да си спомняме какво е било докато сме били в гимназията. Защото онези пет години няма да се върнат. Никога. И кво от това? ... Мен така или иначе не ми трябват вече. А от думичката „гимназия” започва да ми се гади все повече и повече.
Аз пораснах, а вие ? .... От известно време се опитвам да обясня на света, че вече не съм на 15. Развратът на Френската вече не ми е забавен, а клюките и интригите й, още по-малко. Аз имам нов живот. Живот, който обожавам. Имам прекрасни приятели, с които ще отида и накрай света. И вървя с усмивка всеки ден. Защото просто обичам живота си и пътя, по който вървя. Вече не съм на 15 и определено съм го проумяла. И ако някой от вас, хората от миналото ми, не открива своето място в тази картинка, съжелявам, но е имало причина да не останете в настоящето ми. Което не омаловажава ролята ви. Просто вашият герой бе убит в трето действие на пиесата J
Аз пораснах, пораснете и вие. Промених се. И ако искате да разберете каква станах – ето малко inside info. Aз съм дебелокожа, иронична, зла. Не съм злопаметна, но паметта ми е къса – ще отмъстя, ще забравя и пак ще отмъстя. Научих се да живея така, че да не забелязвам света около себе си. Научих се да не се разстройвам и да не се травмирам. Научих се да не се натоварвам с чуждите проблеми. Най-общо : Не гледам, не случам и не чета. Това ме натоварва. Не купувам вестници, в които 80% от новините са черна хроника за убийства и изнасилвания. А в другите вестници не чета тези статии. Не чета и светската суматоха. Не ме вълнува кой за кого ще се жени и за кой път. Не ме интересува кой кого е ебал и защо. Нямам гадже, но какво от това – I am single and fabulous! And I am free!.... И не съм половин човек, защото не излизам с някого. Даже напротив – именно това ме прави цял човек! Аз имам мой си живот и него трябва да живея. И повярвайте ми, лесно е. И е невероятно. В началото е скучно, защото ако не четеш фаталните новини и светските клюки, обикновенно ти остават две-три странички от всеки вестник, където има някакви други новини. Но после започваш да усещаш, че е приятно и полезно. Не си натоварен и се чувстваш свеж и способен да живееш. Да живееш твоя собствен живот. И докато се усетиш, ще вървиш по улицата и ще се наслаждаваш на дните си. И ще видиш, че те са наистина прекрасни!
Any world is my world, I will learn to survive! ....
.... Аз знам, че ще бъда шастлива!..... Не ми трябват ориентири, не ми трябват важни дати, които да помня и да треперя дали съм чествала. Имам си една и тя е достатъчно важна за мен. 16/05 – Моят рожден ден! Това е единствената, която ми остана. Единствената, която аз си оставих. Другите не ми трябват. Измислени поводи за измислени мечти. До този извод стигнах, след като реших да прочета Писмата, адресирани към Щурчо. За тези, които знаят за какво иде реч и кой е Щурчо - незнам дали ще ми повярвате, но не можах да ги дочета. Беше ми ... тъпо.... Нищо не предизвика интереса ми и не ме накара да продължа да чета и така на половината на втората страница, аз затворих документа и зарязах четенето. Нямаше смисъл. Аз не го виждам, защото вече не съм способна да се върна назад и да се поставя в картинката. И не искам. За Бога, аз завършиш Френската! Разберете го! И това беше най-щастливият ден в живота ми! Сега играя на друга сцена и ми харесва. И декорът не е сълзлив, а постановката не е сапунка нито порно-сериал.
Hey Guys, Thanx for being part of my life. For those of you who did not make it to my present - thanx for being in my past. There is always a reason why people go their separate ways ...
5/3/2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар