.... Тази история започна преди около 10-11 години в един слънчев есенен ден. Първият учебен ден в гимназията. Всичко беше хубаво тогава. Ние бяхме малки, зелени. Както вече съм го казвала, вярвахме в бъдещето без дори да го познаваме. През петте години във френската се запознахме с много хора; привързахме се към една част от тях; разочаровахме се от други.... И всичко това е нормално. Така се случват нещата в живота. И както вече не ходим в онези кафета, в които ходихме тогава, така не виждам смисъл и да се връщаме към онези разговори, които водехме; към онази начин на забавление... дори и към една част от онези хора.
Тази ‘изповед’ е продиктувана именно от онова негативно отношение, което усетих от някои хора по темата. Хора, които очевидно не са способни да загърбят миналото си и да поставят точката. И най-вече не са способни да проумеят, че хората се променят. ... И когато аз се отдръпнах, те очакваха, че ще говоря с тях за всичко, което ме тормози и притеснява. Дори и не осъзнаваха, че те ме тормозят и притесняват. А как да говориш с Проблемите си за проблемите си? .... Really? Ridiculous, right?
В онази „прекрасна” майска сутрин, когато излязох от Уго, се почувствах толкова облекчена. Бях завършила. Това фиаско, наречено абитуриентски бал, беше свършило и аз бях най-щастливият човек на този свят. Нямаше нужда да се усмихвам повече; да се правя, че са ми мили и да ги виждам. Колко хубаво!
Едно ново начало. Начало, което ме отведе на по-хубаво място. И ми намери по-хубави приятели. И все пак си беше малко страшно...
Този преговор го писах един ден, когато се замислих защо реално оставих тези хора зад гърба си. Бях ядосана и нервна. И просто исках да им изкрещя в лицето – не ми трябвате; махайте се, не ви искам!... Но вместо това просто ги игнорирах.... Така и не го дописах. А ето, че отново се връщам към темата. Отново си задавам същите въпроси....
... Имало ли е момент в живота ви, когато сте се питали какъв човек сте? ... Защо имате “n” брой приятели ? Или защо сте оставили „Х” брой хора зад гърба си? .... Защо правите едно нещо по един начин, а не по друг? Защо сте прекалено ентусиазирани за едно, а изглеждате или сте пасивен за друго? ...
Знам, че съм добра в работата си; знам, че обичам това, което правя; знам, че се справям с всичко, което си наумя. Но не знам дали съм добър човек.... В една своя песен Джим Стейнман е казал „They once told me that I'd probably be a serial killer if I didn't have such a short attention span ...”. Може би звучи странно, а може би дори страшно, но се идентифицирам с тази негова реплика. Точно това е моят проблем – attention span like a three years old. Всичко ми омръзва. И то много бързо. Научих се да не се привързвам към нищо и никого, защото това беше единственият начин да оцелея в ситуацията, в която бях поставена след гимназията. Не исках да заменям най-добрата си приятелка, но за да се случи това, аз трябваше по един или друг начин да се приспособя и да отсея хората около себе си.
Един приятел смята, че е нормално хората да се отдалечават един от друг и да се променят. Казва, че с всеки сме станали близки по някаква причина в някакъв момент. И може би хората, с които се разбираме сега, не биха станали наши приятели преди 5 или 10 години. А тези, които са станали наши приятели тогава, може би нямат място в живота ни днес ....
Добре, съгласна съм, приятелства и връзки се променят. Хората се отдалечават един от друг. Това е нормално. Но имам едно конкретно питане - нормално ли е някой да се е отдалечи от вас съзнателно, след което внезапно да се завърне в живота ви и да иска да ви променя? Да не е способен да приеме, че вие също сте се променили и да продължава да се държи така както се е държал, когато сте го изхвърлили от живота си? ... Не знам дали е нормално, но се случва.
Хората най-често се разделят, защото вече нямат какво да си кажат. Е, аз с тези хора имам какво да си кажа, но вече не знам дали искам наистина да им кажа каквото и да е било. Дали не искам да си запазя мислите за себе си и да не ги осквернявам, споделяйки ги.
Attention span like a three years old…. Не знам дали ми помага или не, но това съм аз.
А причината да се върна към тези си размисли беше една „хубава” вечер, в която направих фаталната грешка да бъда онлайн в скайп. Не беше грешка реално. Имах си добра причина да се намирам там. Но просто отговорих на едно съобщение, което трябваше да игнорирам напълно. Очевидно. И ето, че само след час Джесика, Мелъди и Луис отново се появиха пред очите ми. И само за миг дискусията, която започна като обикновен разговор и споделяне на мнение, загуби всякакъв смисъл и ме върна около 7-8 години назад.
Един единствен път прекрачих принципите си. Един единствен път се обърнах назад и подадох ръка на миналото си. Направих го с ясната мисъл, че най-вероятно нищо добро няма да излезе от това. Но все пак го направих. Не го признах, но дълбоко в себе си знаех, че историята ще се повтори. А може би не пропуснах да го натякна на хората около мен? .... Не помня вече, но и няма значение. Аз просто зачаках. Честно казано, останах изненадана, че на историята й отне толкова много време да се завърти по обичайния си път. Но се оказах права. И всичко започна отначало....
Постепенно започвам да осъзнавам защо не се връщам назад. Започвам да осъзнавам и какъв човек съм. Не знам дали съм добър човек или не, но знам, че харесвам онази личност, която изградих и в която се превърнах. И в този ред на мисли, не ме интересува къде съм се ситуирала върху общоприетата скала за добро и лошо. Хората от настоящето ми ме приемат такава, каквато съм. Уважават избора ми и не ме обвиняват, задето съм такава, каквато съм. Хората от миналото ми го правят. И повод да си го мисля това са едни дълги и прочувствени обвинения, които ми бяха отправени. Не съм сериозна, не съм ентусиазирана, не ми се занимава... и най-вече не разбирам. Да! Не разбирам! Не разбирам къде е вината ми! Не разбирам защо това, че съм различна, е проблем! И не разбирам защо се опитвате да ме разберете! Недейте, няма да успеете! Самата аз до скоро не се разбирах. Но успях. Вие няма. Защото аз няма да ви го позволя. Спрете да ме тълкувате и да си мислите, че ме четете като отворена книга! И най-вече спрете да си мислите, че аз виждам в света само това, което и вие. Моят свят не е вашият. Оставете ме да вървя сама по своя път. И спрете да го пресичате.
Винаги с лекота съм си тръгвала. Когато загубя интерес или не ми харесва вече, просто си тръгвам. И повече никога не се връщам. И това беше много добра стратегия до този момент. Живеех в настоящето си без спам и без излишни драми. И мисля да продължа традицията. Аз вървя напред и който иска, нека просто върви по пътя с мен ....
А в хода на този знаменит разговор изведнъж от незаинтересована и неентусиазирана станах злъчна, „ръб”, недобронамерена и неспокойна. А аз кротко пушех цигара, пиех черен чай и чаках да ми се свали филма, докато четях приказки от хиляди и една нощ в live вариант. Внезапно се оказа, че дори съм искала да се скараме! ЛОЛ! След което излезе, че съм в паника, защото съм осъзнавала грешките си. .... А цигарата просто си догаряше.... Много мъка има по тоя свят! ...
Ето такива вечери ме карат да се замисля за всички хора, с които имам някаква история. И честно казано, започвам да си задавам въпроса дали не искам да се освободя от тази история. Или поне от някои от историите. Страх ме е от отговора. Честно! Страх ме е, защото знам, че ако той е „да”, то това ще е краят. Както вече казах, нямам навикът да се връщам назад. Освободя ли се веднъж от тази история, аз няма да поискам да се върна към нея отново. Защото ще бъда на път да градя нова история .... Която после отново ще изоставя в миналото си. И така докато намеря хора, които не искат да ме разберат, а просто да вървят с мен. И мисля, че почти съм ги намерила.... J
И ако щете ми вярвайте, не беше лесно. Никак даже. Няма да ми повярвате, сигурна съм, но и на мен не ми се искаше да става така. Обичах ви, но трябваше да си тръгна. А бях толкова убедена, че светът ми е свършил; че никога няма да намеря други като вас. Или поне една част от мен беше убедена в това.
Поплаках си. Бях уплашена. И имаше толкова много мечти и спомени, които трябваше да оставя да си отидат....
Но светът не спря да се върти. И слънцето не спря да грее. И ето това научих аз без всички вас. Дните си вървят и ние просто порастваме. Не си мислете, че не ви обичах, просто защото продължих. Но просто се научих да обичам и себе си без вас.
Мога и сама да отида на кафе. Или на кино. Или да си запаля цигара в някое дворче. ... Нещо, което преди сякаш беше немислимо. И може би не го разбирате, но аз спрях да ви чакам. И чак се учудвам, че вие ме чакате. Не се боя от бъдещето, нито от това, че съм сама и ви няма. Защото светът все още се върти и слънцето все още свети. А аз мога да продължа и без вас, драги мои! J
... И ето пак ... Джесика, Мелъди и Луиз. Те имат история заедно. Минало. Но имат ли бъдеще? .... Заедно? ....
If that friendship was worth the fighting for, I would've fought.
There's nothing sacred anymore. Forever's just another word...
30/04/2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар