Анализ на едно уж силно приятелство ... ... или истината за най –романтичната представа в училището!...
... If I haven't talked to you for 7 years, why the hell do you think I'll need you for the next 77....? ....
Гадно е да установиш, че това, което те е свързвало с някого е било само и единствено плод на твоето въображение. Чувтвото е глупаво! Представяш си как имаш нещо, което ще трае вечно, а в един момент виждаш, че то не само няма да трае вечно, ами и без това е продължило твърде дълго. Точно тогава разбираш, че всичко, което някога започва, някога свършва.
Така и аз разбрах, че нашето глупаво, но илюзионно много силно приятелство, е съществувало и винаги ще съществува само и единствено в училищната митология. Ние нямаме бъдеще, а май никога не сме имали и минало. Странното е, че ние никога не сме се разбирали; винаги сме се карали и сърдели една на друга. Страшно е, но ние никога не сме имали основата да бъдем приятелки. Нашата основа с Биляна беше фактът, че и двете бяхме трудни деца на проблемни семейства; не ни се прибираше в къщи – нямаше какво ново да видим в домовете си. Освен по – малки братя и сестри, около които уж трябваше да се завърти света. Странни семейства, странни взаимоотношения, места, където ние бяхме последното необходимо нещо, или поне с това чувство израстнахме и живеехме самите ние. С часове сме скитосвали, прибирали сме се привечер, стигали сме дори до там да учим на пейките в НДК, само и само да не се прибираме в къщи!... А с Ивета нашата основа винаги е била една рок – звезда, Jon Bon Jovi. Заради него станахме приятелки, заради него бяхме приятелки, но извън сферата Bon Jovi ние нямахме нищо общо. И си мислехме, че всичкото това, почти общата съдба и рок музиката са достатъчната основа за да сме приятелки, но е повече от ясно, че винаги сме имали необходимост от по – солидна основа, от нещо, което да ни държи заедно; нещо върху, което да стъпим и да се изправим, здраво чувствайки земята под краката си. Но нещо различно от инат и желанието да наделеем една над друга. Защото ние винаги сме успявали по един или друг начин да се наложим над околните, но никога не сме съумявали да се справим с проблема вътре в нашият затворен кръг – коя от нас да наделее. И всички около нас можеха да прозрат тази истина, само ние оставахме сляпи за нея. Повтаряхме и утвърждавахме навред, че нашето приятелство е по – силно от всичко друго. А се оказахме най – уязвимите!...
И като се замисля, ние не се разбирахме, не споделяхме, даже не се харесвахме достатъчно помежду си. Винаги сме виждали недостатъците си от най – ироничната им и смешна страна и сме ги представяли така. Винаги сме се иронизирали и сякаш сме се мразели. И тези чувства и мисли, които всяка пазеше само и единствено за себе си, създаваха някаква напрегната обстановка помежду ни. А това напрежение се стеляше във въздуха около нас и изнервяше всички. Между нас започна бавно, но славно и упорито да се появява една стена, която ние нямахме желанието и смелостта да преодолеем и разрушим. Защото трябваше да го направим с цената на нашата гордост. Трябваше да си кажем какво не харесваме една в друга и какво харесваме; защо винаги бягахме една от друга и защо винаги се връщахме, откъдето сме избягали. Но тогава надали щяхме да продължим да бъдем приятелки... Гордостта за нас беше най – важна и ние за нищо на света не бихме позволили някой да я нарани. Нашата фалшива и безпочвена гордост; мисълта, че сме по –добри от околните и яростта, че не можем да победим, ако не сме заедно... Трудно е за разбиране, зная, дори и за нас винаги е било трудно да ги разберем тези неща...
Ние не се търсехме една друга. Идеалите, темите, които ни вълнуваха, всичко беше различно... Ние бяхме различни! А отчаяно се опитвахме да бъдем еднакви!... Истината аз осъзнах благодарение на разговорите си с Владо Молле, човекът имащ донякъде доста реален поглед върху нас трите като личности. Защото ако не друго ние и трите бяхме личности – силно изявени и много темпераментни. А именно, аз вече го споменах по – нагоре, но нека го повторя – ние не сме били създадени да бъдем приятелки. Винаги деляхме невидима територия, а напрежението между нас се стеляше във въздуха... Дори и на игра, всяка от нас се стареше да държи поне част от контролния пакет с акции в ръцете си, или по друг начин – част от властта. Искахме да командваме, а никога нито една от нас не е могла да има пълно могъщество. Пречехме си. Създавахме интриги зад гърбовете си, подкопавахме се... Ние или трябваше да изплуваме и трите, или да потънем и трите. Друг изход нямаше.
Доста хора в гимназията винаги се е питали и са ме е питали защо станах приятелка именно с тези две момичета. Самата аз понякога си задавах този въпрос. И никога не съм могла да намеря така бленувания отговор. А като че няма и да го намеря... И като се замисля аз никога не съм ги търсела. Винаги когато съм имала нужда от някого, не съм имала нужда от Ивета или Биляна. И съм го правела някак подсъзнателно, без въобще да се замислям защо. “Тайните”, които споделях с Биляна и Ивета, колкото и малко и несъществени да бяха те, за отрицателно време ставаха достояние на цялата компания. А когато се противях на тази тенденция, бях обвинявана, че бъркам и създавам напрежение. Какво напрежение може да създава човек, който желае да контролира личния си живот и да запази поне част от него за себе си? ....
Същите онези хора, които питаха защо така отчаяно с Биляна и Ивета се държим една за друга, винаги се се бояли, че един ден трите можем да се нараним. И ето, че точно така стана... Вярвахме, че държим една на друга, а всъщност никога не ни е пукало... Тъжно, нали? ... Но всъщност какво му е толкова тъжното? ...
....
... Някак си един ден всичко трябва да свърши. Но ние не го вярвахме. Истината, от която все си мислехме, че можем да избягаме, е че дори и най –силното приятелство някога трябва да свърши. А нашето май не беше толкова силно!... То някак си се променя, а промяната е способна да наруши баланса в живота ти и да унищожи всичко, в което някога си вярвал. Животът ти е празен, защото разбираш, че си бил способен да дадеш живота си за нещо, което не съществува вече. За нещо, което никога не е съществувало в реалния свят, доколкото някой от нас знае къде точно е този реален свят. Пукало ти е за някой, а сега той стои срещу теб. Всеки лъже и ти губиш усет за реалността – кой е прав и кой греши всъщност?... Дори започваш да се съмняваш дали и твоите думи не са лъжи дълбоко в основата си....
... Иска ми се отново да съм осми клас. Да имам втори шанс да избера верните приятели, които няма да ме наранят, а аз обещавам, че никога няма да ги разочаровам!....
Ноември. 28. 2003г.
... Какво му е тъжното ли...? ... Хм, тъжното настъпва, когато историята се повтаря по толкова жесток начин, че ти се иска да повърнеш. Но дори и това няма да е достатъчно. Тъжното идва с осъзнаването, че си губиш времето и, че това, което се опитваш да спасиш (защото май така е редно), реално няма нужда от спасяване. Тъжното идва с всеки патетично глупав меил, който получаваш от хора, чиито планове да те злепоставят си провалил.
И, Господи, благодаря ти, че си напътствал тези хора и не си им позволил да си изкарват прехраната с писане! Щяха да умрат гладни преди да са навършили пълнолетие!
Когато наскоро си открих горните размисли, писани в далечната 2003г., осъзнах, че нищо не се е променило. Нищо. Този филм сме го гледали вече. Сега е просто повторението. Всичко, което съм си мислила тогава, си го мисля и сега. И даже мога да добавя едно-две неща. Единствената разлика, че вече не е тъжно. Даже напротив – на мен ми е много забавно. Да гледаш как някой се задушава в собственото си безсилие да те надвие, това е прекрасно! И точно това е причината да реша да изровя този анализ и да го публикувам.
И ако трябва да се върна на писаното през 2003г и да го анализирам отново, ще заключа, че стената между нас все така съществува. И тя май е по-издържлива и от Китайската стена, и от Берлинската. И няма как да е другояче, когато срещу теб стои човек, който не уважава желанията, чувствата и приятелите ти. Но очаква ти да уважиш неговите. Който ти поставя ултиматуми и условия; държи да те командва, но не признава твоето право да му отвърнеш със същото. „Вие си имате вашата легенда, оправяйте се!” , това ни повтаряха всички в гимназията. Е, оправихме се. Problem solved. Legend destroyed! :) … Cause even we can say goodbye. There’s nothing’s sacred anymore. And forever’s just another word….
И когато казвам, че нищо не се е променило, аз наистина го мисля. 7 години по-късно ние все така живеехме по правилото да потънем заедно или да изплуваме заедно. И все така се чудехме как да се надцакаме и си погаждахме гадни номера. Само дето тези на Ивета и Биляна бяха същите онези прашни номера от гимназията, а моите вече са на друго ниво. :)
Презрение, дълбоко таена омраза и желание за превъзходство съсипаха това приятелство. Защо всички си мислеха, че когато кажем, че сме приятелки от 10 години това е кой знае какво? ... Хора, смешни сте, наистина! Тези 10 години си бяха агония. И в един момент, доста далечен от последните събития, аз отново осъзнах, че нямам нужда от тези момичета. Те не ми бяха близки. Бавно и постепенно аз ги изключвах от живота си. Но те не го разбраха навреме. И какво всъщност стана. Една вечер, замислена като хубава рок-вечеринка, беше почти провалена от поведението на примадоната Ивета. Да се появиш с половин час закъснение не е достатъчно явно. Трябва и да се държиш глупаво; да демонстрираш презрение към всички, с които си седнал на една маса и накрая най-нагло да извиниш поведението си с факта, че хората, с които си излязъл са ти скучни. Моят логичен въпрос е Какво тогава правиш в заведението с тях?. Последва укор от моя страна, който колкото и възпитан и тактичен да беше, предизвика „пъклен” план за отмъщение. Хех, девойки, ако ме познавахте наистина, щяхте да си измислите плана по-добре. След това дойде едно провалено моминско парти и предстои завършека на трагедията – “кралската” сватба на просяците в двора на чудесата! Ивета, защо след поведението ти наистина си вярвала, че ще се появя на моминското ти парти или на сватбата ти? Ти луда ли си!? Е, сигурно боли да го разбереш по този начин. Но ако се беше поинтересувала поне малко в изминалата седмица, щеше да имаш своя шанс да поправиш нещата. Или поне време да свикнеш с реалността. Но ти избра незаменимата програма за моминско парти – 2 часа чудене защо ме няма и 2 часа звънене, за да получиш накрая съобщение, че не желая да те чувам. Хаха, и колко предвидими бяхте и двете с Биляна! От самото начало знаех какво ще се случи и ви подготвих този подарък, който няма да забравите никога. Но вие не можахте да предвидите дори и картичката към него! :)
И никак не ми е тъжно, нито ми липсвате. Не го казвам просто така. Ако ме познавахте, щяхте да знаете как си тръгвам аз от живота на хората. Как просто ставам и не се обръщам назад никога повече. Е, това есе е последното нещо, което имам да кажа на света по темата. Бъди щастлива. Все пак се жениш за крайно неграмотен човек. Аз такъв със сигурност няма да намеря, дори и да търся под дърво и камък. :) Аз приятели имам. Ти нямаш – затова покани на сватбата си моите. Същите онези хора, за които последната една година не спря да злословиш. Те били празноглави, нали? Ок, ти каква си? ...
....
И не, няма да ми липсват. Нито Ивета, нито Биляна. Така или иначе те не могат да си донесат нищо една на друга и рано или късно пак ще ме потърсят. Да не говорим, че още дълго ще съм им в устите и в мислите. А иначе какво да ми липсва? Обвиненията, че не се съобразявам с нечие мнение и че имам приятели, които не се харесват на нейно кралско величие? Приятели, които тя не харесва, но кани на сватбата си? Или непрестанното натякване, че уча bullshit? Или че работата ми не е кой знае какво и трябва да я сменя? Хах, не веднъж съм казвала, че някои аспекти от мнението и на двете не ме интересуват и, че не приемам критики за работата си от човек, който няма и един ден трудов стаж в живота си.
Аз знам, че ще имам хубав живот, лъскав и забавен. Защото освен самочувствие и мечти, имам и хъс да ги следвам. Какъв ще бъде твоят живот, решаваш ти. Но мен не искам да ме има в него. Нека ти се случва каквото има да ти се случва, но мен да ме няма в това случване.... Бъди колково „велика” си искаш! Бъди незаменима и недостижима, ако можеш. Самозалъгвай се, ядосвай си, че не те оценяват! Аз харесвам живота си, харесвам приятелите си. Харесвам себе си! Осъзнах, че няма нужда да бързам да стана велика. Имам само един шанс да бъда новобранец...
... There are so many wounds we can't heal
So many nightmares are turning too real
And so much of this paradise is lost
But there's nothing to be sorry for
Now we can have so much more
....
… It’s just that some people always think they are braver then they really are….
Say a prayer for them !
[…] Say a prayer for those who crawl
Say a prayer for those who run
Say a prayer so all and all
There's a better life to come
Say a prayer for those alone
Say a prayer for those apart
All the golden boys and girls
The crusaders of the heart
Say a prayer for all the lost
Say a prayer for the unborn
Say a prayer for all the young
It takes a fire to keep them warm
Say a prayer for those obsessed
Say a prayer for those enslaved
Say a prayer to beat the drums
From the cradle to the grave
Say a prayer for all the saints
Say a prayer for all the sins
Let the dancing never end
Let the future now begin
Say a prayer to all the gods
Some are near and some are far
Say a prayer to all the gods
That makes us braver than we are […]
28/5/2011
Няма коментари:
Публикуване на коментар